Това е просто заглавие в информационен сайт. Приложена е снимка на непрогледния смог над града и съвсем кратка класация за най-замърсените и най-чистите столици. От гледна точка на жителите на София, сигурно е важно да се намери решение на този проблем веднага и завинаги. А дали е възможно?

Лош въздух, лошо управление!

 Проблемът с мръсния въздух е един от стратегическите проблеми на държавите. И способността да се справят с него е критерий за работата на правителствата и парламентите в дълъг период. Именно стратегическото мислене отличава успешните народи от закъсалите. Стратегическият подход открива възможните предизвикателства, преди те са се случили. Така държавната администрация може да си поставя във времето малки и лесни задачи, чието решаване изпълнява една обща цел – предотвратяването на бъдещи беди, като се премахват предпоставките за тях. Възможно е, но не става днес и сега. Нужно е време. Нужна е бавна и постепенна нагласа у хората, формиране на обществено съгласие, общо действие. То обикновено не идва от само себе си. Обикновено обществото е подтиквано към взаимна грижа и съдействие от управляващите. Не може да се случи, ако управлението се възприема като властване над поданици, от които не искаме акъл. Нито пък ще стане, ако си представяме управлението като реакция на кризи. Реакцията, идваща след искрата е вече закъсняла. Реакцията не гради постоянство, тя само гаси пламъци, които вече са унищожили част от мебелите. Но, за да имаме управление чрез политики с дългосрочни ефекти, трябва да управляват хора с нагласата да градят стабилност за времето след тях, хора с визия за взаимната обвързаност на процесите. Така го е описал и Платон преди 2 600 години в своята утопия „Държавата“. Казал го е с едно ясно и просто изречение - царе трябва да бъдат философите.

Най-общо управлението е два вида - за оцеляване и за благоденстване. "Пожарникарският подход" е управление за оцеляване чрез тактики в конкретни ситуации, без да има цялостна обвързаност на процесите. Така, с променлив успех, някои пожари се потушават, други угасват сами, когато изгорят всичко горимо. Къде е връзката с мръсния въздух? Ами до такова замърсяване се стига с дългогодишно натрупване на затормозяващи фактори, без да се отчита отрицателният им ефект. Градовете възникват преди около 5 500 години и макар животът на хората в тях да е бил сравнително непроменен до ХІХ век, все пак някаква еволюция има и тя е най-вече в хигиенните мерки след големите епидемии. Пренаселването с хора, автомобили и печки обаче е само на около 70 години. От гледна точка на историята е миг. От гледна точка на човешкия живот – това са цели три поколения. Някои са се усетили навреме и са планирали подобрения на средата чрез специфични условия за „ползване“ на града. Това си е чисто отнемане на свободата, погледнато през очите на този, който иска да си кара колата без ограничения или да се топли с печка, която покрай топлината произвежда и тонове отпадък за общия ни въздух. А да се отнеме нечия свобода не е лесно решение. Иска се смелост и съгласие. Няма решение на проблема с мръсния въздух, което да е извън нас - гражданите, които постоянно го замърсяваме. Няма такова единствено действие, което да премахне този недостатък на града. Няма тактически ход, който да реши задачата. Нужни са много действия, събрани в обща политика за благоденствие, за която предварително е постигнато съгласие – между политиците във всяка партия, между различните партии, между управляващите и опозицията, между управляващите и гражданите … За да постигнем такова съгласие, трябва да изберем политически водачи, които са готови да търсят единението в името на далечна цел. Вече дълги години, обаче, в българската политика не застават на управленски позиции хора с дългосрочна визия. Не ги избираме. А няма как да просперира едно население, което издига "пожарникари" и се уповава на необяснима вяра в свръхестествените им сили.

За да се постигне благоденствие е нужна друга нагласа. Трябва ни лидерство, което да се нагърби да формира обществено политическо съзнание, да стимулира гражданите да бъдат активни, да се сдружават, да работят общностно. Успешните общества по света са станали успешни именно чрез пряката ангажираност на всеки и на всички. Успехът не идва със Супермен. Героите от комиксите си остават само в картинките и филмовите кадри, те не стават кметове и министър-председатели.

Ние от Гражданско сдружение „Достойнството на един народ” - ДЕН мислим, че успехът е в активното общо действие на гражданите за дълъг период, поколения наред, завинаги. Там, където има съгласие за такъв принцип на общностен живот, администрацията не е власт, в смисъла на банка за блага, до която всеки иска да се докопа. Щом е изградена активна общност, гражданите си взаимодействат с администрацията само, за да следват обща координирана стратегия в средносрочен и дългосрочен план. И това не е детска приказка – вижда се в новините по телевизията и в посоката на миграцията.

Има от къде да почерпим опит, но и това няма да стане с една заповед. И за това ще са нужни години на напасване на представите и реалните ни възможности. Ще виждаме действащите модели, но ще осъзнаваме, че хората, които ги осъществяват не мислят като нас, „други“ са. А няма как и ние да станем „други“ за един ден. Няма го у нас това натрупване на желание и положителен опит. Няма го поне в близкото ни минало, от което най-лесно бихме взели готови рецепти. Тоталитарната държава работеше стратегически, но това не ни помага. Дългосрочната перспектива на живота зависи от поставените цели. И понеже в онази България визията беше за тотална хегемония на властта над човека, благоденстването на обществото стоеше върху идеологическата догма, че граждани не съществуват, а администрацията "дава живот" на всичко. Често чуваме днес, че искаме намаляване на администрацията, защото я възприемаме като прахосник на обществени средства. Това е странен апел, при положение, че масово българите очакват именно администрацията да удовлетворява ежедневните им нужди. Въобще не е случаен фактът, че политически българското общество не надскача стремежа си да постави начело Крали Марко, който да осигурява, да дава, да храни. Разликата с предишната България обаче е, че днес имаме свободата да поискаме да бъдем други. Поискаме ли го, ще го направим. Ще променим всеобщата си нагласа към управлението, за да постигнем обрат в дългосрочна перспектива.

Въздухът днес ще си остане мръсен или чист – ще зависи от атмосферните процеси, а не от гражданите или от управляващите. Няма тактическа мярка, която може да го изчисти сега и завинаги. Но има стратегически решения, с които можем да го изчистваме малко по малко и да не позволяваме на никого да го замърсява. Тези решения започват с изборите, но изискват готовност за поемане на инициативата и за постоянна обща работа. Политиката работи за всички. Политика има, когато я правим всички.